студът се стича на талази,
като разбунена река
през вкочанени пръсти.
затиска сгушените къщи
в които крехка топлина
отдава своя слаб отпор...
по скоро някаква надежда,
че пак ще има утре...

да плакна очите си в цветовете събрани от четка.

и ари стига съм съ лял кът парцал, хъхъ, готин ден и дъ съ кефиш на слънцету (дет ич биля гу няма)
:p

ама то това как да има слънце като целях да е мрачна привечер преди да мръкне точно:):):)